КОМА
КОМА
Душата ми е в кома и кърви -
Парче пространство във вакуум от мечти.
Затворник на мълчанието още чакам аз да дойдеш ти.
Умират някъде звезди.
Телефонът е врата от камък.
Бездънна пропаст – любовта.
Живота – сянка от изгаснал пламък.
Неизбежно чужда твойта красота.
ДЪЖД
ДЪЖД
Дъжд вали, и навсякъде вода.
И в нас уви, а в гърдите тишина.
По-самотна е нощта
и те няма във съня.
И не знаеш Ти,
и аз не зная
дали начало е
или пък беше края.
Любовта не е от глина,
но я мачкаме с мечти.
Не разбрах къде замина.
Докога ли ще вали?
Съдби една през друга тичат
и никоя не знае за къде.
Случайно някои се пресичат
и търсят заедно море.
Слагаме на всичко рамка,
а живота си върви,
сърцето тъне в дрямка
и дъжда вали, вали…
Жигосани от спомена за устните,
във опит да избягаме от себе си,
опитваме да скрием раните
поравяйки любовни ребуси.
Ровейки във кошчето на времето
изваждаме парченца минало.
Дъвчем забравили за бремето
и се надяваме да ни е имало.
Водата уж е мека,
А прогризва канари.
Защо изобщо е човека?
Може би за да вали…
МЪСТ
МЪСТ
Слънцето небосвода напуска – ангелът в мене тъгува,
облаци черни се спускат – дяволът в мене пирува.
И душата раздвоена се лута ту обича те с ангелска страст,
ту облак изпраща и срутва теб в моята дяволска паст.
Вилнея в мойта стихия заклевам те-мой ще си ти,
правя дяволска черна магия и срутвам твойте измамни мечти.
Обичах те с любов прекрасна сърце на ангел аз ти подарих,
но съществува днеска мъст опасна за ангела,когото ти уби.
Ще стана облак и ще завали, дъжд от ярост черна ще излея
ще разбереш душа на ангел как боли, а аз над твоята невярна ще се смея.
И облаците тихо ще отминат и слънце ангелско ще грей,
и мислите за тебе ще загинат душата ми свободна ще живей.
A non-angel
- Аз съм angel!
- Angel, ти не си никакъв ангел… В какво се превърна? Какво ти стана? - Останах без крила. - Какво се случи? - Ти си виновен! Angel е в миналото.
=( sad angel )=
Понякога един ден е способен да те сдуха тотално. Мамка му, а къде отиде онова малкото диво и щастливо хлапе? Днес избяга за дълго време напред. Най-лошото е когато правиш всичко възможно нещата да се случват както трябва, а в същото време да не се получава. Много е гадно… и на мен сега ми е гадно и тъжно… и се надявам нящата да се оправят по-бързо. Днес даже и малките жабки спряха да повтарят рутинното „Мип-мип“… Дози те замряха и млъкнаха. Това е гадно… на кой ли му пука? Всъщност съм сигурна, че има хора накоито им пука, дори съм убедена, че поне двама от тях ще прочетат това и поне един от тях ще ми се обади… но няма да му вдигна най-вероятно.
Има нещо още по-гадно – на нас хората ни е в стила да се жалваме и когато сме се ядосали, натъжили… или в най-общи линии – когато сме сдухали гарнитурите… сядаме и се самосъжаляваме. Тогава, хората на които им пука за нас ни поразпитват защо, как и какво, но ние продължаваме да се жалваме. Тогава и те започват да ни съжаляват и съжалението става взаимно… което е много тъпо. Вместо да се борим, за да си възвърнем предишното състояние… да оправим гафовете, да се разсеем с нещо странично и нещата да се уредят с времето, ние с нашето самосъжаление и жалване ги забавяме още повече.
Скапана работа сме ние хората… и няма оправия, но пак… на някой пука ли му? Тук май отговора е НЕ!
Сега ми се иска и на мен да се стегна, да изкарам всички лоши мисли от главата си и си вдъхна малко надежда. Един много близък мой човек не спира да ми повтаря, че всяко затъване и спиране е само една засилка напред. Склонна съм да му вярвам, макар че в момента просто не ми се мисли… Изчезвам за малко или много… за известно време… ще се върна все някога…
Мечти
Стъпка по стъпка се опитвах да избягам от скапаните локви. Трябваше и да подскачам от време на време, но поне са ми дълги краката. Е вярно е че не бях тръгнала за никъде по-специално, но този дъжд уби удоволствието от излизането, било то и безцелно. Истината е че нещо се бях ядосала. Не получавах никакъв отговор за онези неща, от онези хора и ми беше писнало да чакам. Майната им. Те си правят каквото си искат, а аз какво – да седя и да се грея, да гледам филма… ми сори, „майна“, ама няма да стане! Даже си мислех да им се обаждам по едно време, но нали и аз си имам някФо самочувствие, та прецених, че е много тъпо да го правя, а още повече за онези неща, които нали се сещате… таковата… не е много удобно да ви разправям… надявам се, че сте досетливи… =)
Продължавах да крача и да прескачам упорито локвите, все едно никога няма да се намокря така, а дори не знаех къде отивам и защо го правя. Ама че скапана и безцелна работа?!? Почна да ми става странно даже. Още по-странно стана, когато се запитах, стигайки до едно кръстовище „Ами сега накъде?“… е то беше ясно че правилен отговор не получих, защото отговора беше „Не знам“… тогава реших да спра. Реших да изхвърля чадъра в най-близката кофа и да седна на тротоара, както правех като малка. Ясно Ви е че го направих… Все пак, к’во толкова… 2 часа през нощта… по улиците нямаше почтииии никой, а аз седях на тротоара – прилича ми на съвсем нормална градска картинка от ежедневието… Нищо неестествено…
…… (to be continued)