Мечти
Стъпка по стъпка се опитвах да избягам от скапаните локви. Трябваше и да подскачам от време на време, но поне са ми дълги краката. Е вярно е че не бях тръгнала за никъде по-специално, но този дъжд уби удоволствието от излизането, било то и безцелно. Истината е че нещо се бях ядосала. Не получавах никакъв отговор за онези неща, от онези хора и ми беше писнало да чакам. Майната им. Те си правят каквото си искат, а аз какво – да седя и да се грея, да гледам филма… ми сори, „майна“, ама няма да стане! Даже си мислех да им се обаждам по едно време, но нали и аз си имам някФо самочувствие, та прецених, че е много тъпо да го правя, а още повече за онези неща, които нали се сещате… таковата… не е много удобно да ви разправям… надявам се, че сте досетливи… =)
Продължавах да крача и да прескачам упорито локвите, все едно никога няма да се намокря така, а дори не знаех къде отивам и защо го правя. Ама че скапана и безцелна работа?!? Почна да ми става странно даже. Още по-странно стана, когато се запитах, стигайки до едно кръстовище „Ами сега накъде?“… е то беше ясно че правилен отговор не получих, защото отговора беше „Не знам“… тогава реших да спра. Реших да изхвърля чадъра в най-близката кофа и да седна на тротоара, както правех като малка. Ясно Ви е че го направих… Все пак, к’во толкова… 2 часа през нощта… по улиците нямаше почтииии никой, а аз седях на тротоара – прилича ми на съвсем нормална градска картинка от ежедневието… Нищо неестествено…
…… (to be continued)