Птичката
Къде съм??? Сънувам ли? Кой ме вика? Може би… да, всъщност е сигурно – аз сънувам. Но това е съня, от който никога не съм се събуждала. Някой преди време ми каза, че живея в някакъв кошмар… тогава не се замислих, защото неговият кошмар – за мен беше реален живот, а и ми харесваше. но оттогава много неща се промениха. Аз се промених………………..
Забравих да ви се представя, казвам се Аавия Блек, родена някъде там – в безкрая, а сега живея тук – пред вас, във вашите компютри.
Това което исках да ви разкажа е нещо което ми се случи тази сутрин, когато се събудих. Всъщност се събудих стресирана. Някой ме викаше и аз отваряйки очи, започнах да се оглеждам. Нямаше никой, но аз продължавах да чувам гласа. Той сякаш беше далече далече, но аз го чувах. Надигнах се от леглото, леко замаяна, и реших да погледна през прозореца. И там беше тя – малката, цветничка и симпатична птичка, която ме викаше. Накара ме да се усмихна! Когато я попитах какво и се е случило и защо ме вика, птичката се изплаши и излетя. Останах онемяла… тя… защо избяга? Дали щеше да се върне? Тя беше толкова безобидна и ме викаше… сигурна съм, че това не е било сън… каквото и да са сънищата… Сигурна съм, че тази малка птичка беше тук, пред мен, където и да е това ТУК. Дали само аз я видях? Няма ли някой друг, който да е виждал това малко същество наоколо. Дали някой друг я е чувал да крещи безпомощно неговото име? Аз в момента викам… някой дали ще ме чуе. Аз съм тук – пред вас! Хора, къде са отишли всички и защо е толкова пусто? Винаги ли е било така? Не мисля. Някога беше препълнено с хора, които те чуваха, които наистина слушаха това, което им казваш. И мен ме слушаха… но това беше преди. Сега вие дори една малка птичка не чувате, какво остава да чуете мен, как викам… как искам да ви направя впечетление, да ви накарам да се обърнете и да се огледате за малката цветна птичка, да се огледате за мен.
Мечти
Стъпка по стъпка се опитвах да избягам от скапаните локви. Трябваше и да подскачам от време на време, но поне са ми дълги краката. Е вярно е че не бях тръгнала за никъде по-специално, но този дъжд уби удоволствието от излизането, било то и безцелно. Истината е че нещо се бях ядосала. Не получавах никакъв отговор за онези неща, от онези хора и ми беше писнало да чакам. Майната им. Те си правят каквото си искат, а аз какво – да седя и да се грея, да гледам филма… ми сори, „майна“, ама няма да стане! Даже си мислех да им се обаждам по едно време, но нали и аз си имам някФо самочувствие, та прецених, че е много тъпо да го правя, а още повече за онези неща, които нали се сещате… таковата… не е много удобно да ви разправям… надявам се, че сте досетливи… =)
Продължавах да крача и да прескачам упорито локвите, все едно никога няма да се намокря така, а дори не знаех къде отивам и защо го правя. Ама че скапана и безцелна работа?!? Почна да ми става странно даже. Още по-странно стана, когато се запитах, стигайки до едно кръстовище „Ами сега накъде?“… е то беше ясно че правилен отговор не получих, защото отговора беше „Не знам“… тогава реших да спра. Реших да изхвърля чадъра в най-близката кофа и да седна на тротоара, както правех като малка. Ясно Ви е че го направих… Все пак, к’во толкова… 2 часа през нощта… по улиците нямаше почтииии никой, а аз седях на тротоара – прилича ми на съвсем нормална градска картинка от ежедневието… Нищо неестествено…
…… (to be continued)Една дълга, дълга история… за едни жабки
Имало едно време (100% си чел хиляди приказки започващи така… но никоя не е била като тази)… и по-интересното е че има и сега „един килим, който бил и е изпълнен със живот, но не знае че е жив… Можел да съществува, но не и да мисли. Не знаел дори той самият какво е.
И тогаз от праха са възникнали те – Килимените Хора. Дали са име на Килима, а после и на всички твари в него – и тъканта била изтъкана. Те първи са дали име на Килима. И тогава той разбрал какво е….“
Това беше цитат от една любима книга, която мисля че трябва да прочетеш, ако още не си (Тери Пратчет – Килимените хора)…
Та причината за да напиша всичко това… (време е да стигна до съществената част) е, за да ти разкажа за една история за едни жабки. „От небето унило валеше. Валеше досадно. Валеше точно оня дъжд, дето е много по-мокър от нормалния; оня, дето се сипе на едри пляскащи капки; оня, дето си е изправено море с процепи тук-там по него.“ Тези жабки не били, какви да е, те всъщност били много малки. Живеели в малките локвички в листата на едно дърво, образувани от проливния, приличащ на анимационен дъжд и никога не били излизали от там. Малките локвички за тях всъщност били големи езера, а те се чувствали сигурни, че никой хищник няма да ги нападне (макар че от време на време някое по-умно водно конче ги надушвало) и да ги изяде. Живеели в една малка идилия и светът извън локвичката-езеро бил изключително непознат, опасен и забранен за тях. Но понякога, веднъж на няколко поколения се случвало да има по една любопитна и любознателна малка жабка (която преди това е била попова лъжичка), която рано или късно решавала да види какво се случва там – навън, outside… и тя дълго време събирала смелост, докато накрая не се решила и вече никой не можело да се противопостави на това нейно решение, защото ТЯ – малката смела жабка знаела какво иска – ТЯ не искала да е като всички останали, страдащи от скруполи и безобразно наплашени жабчета, ТЯ не искала да е част от цялата тази пародия, където възрастните жаби само разказвали на пра-пра внуците си за този опасен свят навън…ТЯ искала да види за какво става въпрос и да счупи всички стереотипи на своето малко жабешко общество. ТЯ искала един ден да се завърне в малката локвичка-езеро, по-горда отвсякога, смятайки се аз велика… Естествено, знаеш – това нямало как да се случи, защото жабите надали знаят какво е да си велик… =]
Както и да е – историята продължава – тази същата малка, смела, безстрашна жабка един ден си събрала всички силички и застанала на ръба на локвичката-езеро и тогава ТЯ направила малък скок и се озовала на ръба на листото, в което се намирала локвичката-езеро. Погледът и бил замаян. Тя се объркала – пред себе си видяла че светът всъщност не е една малка локвичка, а е много по-голям. Направила още един скок и видяла съвсем наблизо една друга локвичка в едно друго листо и още една… и още една… а те всъщност били милиони…и светът всъщност бил необятен… Малката жабка била в захлас и започнала с малки скокове да достига до нови и нови места, за които едва ли някога е подозирала… Лошото обаче било, че в своята еуфория тя забравила, че все пак има врагове, от които трябва да се предпазва. Изведнъж се огледала и забелязала, че се намира на открито където отвсякъде я гледали гладните очи на стотици хищници, най-вече огромни водни кончета(които всъщност не са огромни, но не забравяй че жабките били необикновено малки), чиято любима храна били малките жабчета… Докато се усети ТЯ-малката любопитна жабка била изядена… За жалост тя била забравила препоръките на възрастните жаби в локвичката-езеро и не предвидила опастността…което от своя страна довело до безвъзвратен край за милата малка жабка, която искрено ме спечели със своята смелост.
Истината е обаче, че понякога се случват такива неща… когато не мислиш и се отдаваш на мига, забравяш за всичко останало…което е лошо…Сещаш се сам, че жабката икога не се върнала, както се случвало със всяка една любопитна жабка, дръзнала да излезе от малката локвичка-езерце… Но пък в крайна сметка и аз бих искала да съм малката жабка, която била изядена от огромните водни кончета (всъщност не толкова огромни)… бих предпочела да съм различната, смела, макар и малко безразсъдна жабка, защото веднъж се живее; човек няма как да разбере дали не е изгубил ако не е опитал… и като изгуби – какво? няма нищо страшно. Иска ми се да съм малка жабка… да живея в малка локвичка, която да ми се струва като езеро… иска ми се да прескоча ръба на листото и да се хвърля в опасния безкраен свят….
Стига съм ти разказвала за малките жабчета и тяхната локвичка-езеро… Дано си се посмял и замислил поне малко…
