Bambi’s Weblog

Имало едно време (100% си чел хиляди приказки започващи така… но никоя не е била като тази)… и по-интересното е че има и сега „един килим, който бил и е изпълнен със живот, но не знае че е жив… Можел да съществува, но не и да мисли. Не знаел дори той самият какво е.
И тогаз от праха са възникнали те – Килимените Хора. Дали са име на Килима, а после и на всички твари в него – и тъканта била изтъкана. Те първи са дали име на Килима. И тогава той разбрал какво е….“
Това беше цитат от една любима книга, която мисля че трябва да прочетеш, ако още не си (Тери Пратчет – Килимените хора)…
Та причината за да напиша всичко това… (време е да стигна до съществената част) е, за да ти разкажа за една история за едни жабки. „От небето унило валеше. Валеше досадно. Валеше точно оня дъжд, дето е много по-мокър от нормалния; оня, дето се сипе на едри пляскащи капки; оня, дето си е изправено море с процепи тук-там по него.“ Тези жабки не били, какви да е, те всъщност били много малки. Живеели в малките локвички в листата на едно дърво, образувани от проливния, приличащ на анимационен дъжд и никога не били излизали от там. Малките локвички за тях всъщност били големи езера, а те се чувствали сигурни, че никой хищник няма да ги нападне (макар че от време на време някое по-умно водно конче ги надушвало) и да ги изяде. Живеели в една малка идилия и светът извън локвичката-езеро бил изключително непознат, опасен и забранен за тях. Но понякога, веднъж на няколко поколения се случвало да има по една любопитна и любознателна малка жабка (която преди това е била попова лъжичка), която рано или късно решавала да види какво се случва там – навън, outside… и тя дълго време събирала смелост, докато накрая не се решила и вече никой не можело да се противопостави на това нейно решение, защото ТЯ – малката смела жабка знаела какво иска – ТЯ не искала да е като всички останали, страдащи от скруполи и безобразно наплашени жабчета, ТЯ не искала да е част от цялата тази пародия, където възрастните жаби само разказвали на пра-пра внуците си за този опасен свят навън…ТЯ искала да види за какво става въпрос и да счупи всички стереотипи на своето малко жабешко общество. ТЯ искала един ден да се завърне в малката локвичка-езеро, по-горда отвсякога, смятайки се аз велика… Естествено, знаеш – това нямало как да се случи, защото жабите надали знаят какво е да си велик… =]
Както и да е – историята продължава – тази същата малка, смела, безстрашна жабка един ден си събрала всички силички и застанала на ръба на локвичката-езеро и тогава ТЯ направила малък скок и се озовала на ръба на листото, в което се намирала локвичката-езеро. Погледът и бил замаян. Тя се объркала – пред себе си видяла че светът всъщност не е една малка локвичка, а е много по-голям. Направила още един скок и видяла съвсем наблизо една друга локвичка в едно друго листо и още една… и още една… а те всъщност били милиони…и светът всъщност бил необятен… Малката жабка била в захлас и започнала с малки скокове да достига до нови и нови места, за които едва ли някога е подозирала… Лошото обаче било, че в своята еуфория тя забравила, че все пак има врагове, от които трябва да се предпазва. Изведнъж се огледала и забелязала, че се намира на открито където отвсякъде я гледали гладните очи на стотици хищници, най-вече огромни водни кончета(които всъщност не са огромни, но не забравяй че жабките били необикновено малки), чиято любима храна били малките жабчета… Докато се усети ТЯ-малката любопитна жабка била изядена… За жалост тя била забравила препоръките на възрастните жаби в локвичката-езеро и не предвидила опастността…което от своя страна довело до безвъзвратен край за милата малка жабка, която искрено ме спечели със своята смелост.
Истината е обаче, че понякога се случват такива неща… когато не мислиш и се отдаваш на мига, забравяш за всичко останало…което е лошо…Сещаш се сам, че жабката икога не се върнала, както се случвало със всяка една любопитна жабка, дръзнала да излезе от малката локвичка-езерце… Но пък в крайна сметка и аз бих искала да съм малката жабка, която била изядена от огромните водни кончета (всъщност не толкова огромни)… бих предпочела да съм различната, смела, макар и малко безразсъдна жабка, защото веднъж се живее; човек няма как да разбере дали не е изгубил ако не е опитал… и като изгуби – какво? няма нищо страшно. Иска ми се да съм малка жабка… да живея в малка локвичка, която да ми се струва като езеро… иска ми се да прескоча ръба на листото и да се хвърля в опасния безкраен свят….
Стига съм ти разказвала за малките жабчета и тяхната локвичка-езеро… Дано си се посмял и замислил поне малко…