кажи ми нещо…
Имаш проблем?!? Сподели го! Разкажи ми, какво ти се е случило днес… вчера… онзи ден… хайде – недей да мълчиш. Изглеждаш много тъжна. Моля те, кажи ми какво ти се е случило. Имам чувството, че си ми сърдита, а не мисля, че има за какво… Ти май не искаш да говориш. Добре! Щом така си решила – ти си знаеш. Но да знаеш че имах огромното желание да ти помогна. Какво толкова ти коства да споделиш? Аз няма да те изям в крайна сметка…
…
Е ок, тогава, твой проблем. Най-много да ми писне от твоите глупости и да те зарежа. Жалко, че бяхме толкова време, толкова близки. Но в крайна сметка поне рано или късно разбираш, че човек е или за теб или не е бил никога. И ако не е за теб – майната му! Няма смисъл… само дето не е имало смисъл и преди това… толкова дълго време. Пропиляно време…
…
Е може би не съвсем пропиляно… имахме си и хубави моменти. Помниш ли как се запознахме 
ти беше тъжна, аз дойдох и те заговорих и така се сприятелихме. След това станахме неразделни. Ех, колко беше хубаво. Да знаеш че имаш сродна душа до себе си. Но, минало…
…
{*А тя седеше там… безкрайно безмълвна… с ужасно тъжен и изплашен поглед… без дъх… без пулс*}
=( sad angel )=
Понякога един ден е способен да те сдуха тотално. Мамка му, а къде отиде онова малкото диво и щастливо хлапе? Днес избяга за дълго време напред. Най-лошото е когато правиш всичко възможно нещата да се случват както трябва, а в същото време да не се получава. Много е гадно… и на мен сега ми е гадно и тъжно… и се надявам нящата да се оправят по-бързо. Днес даже и малките жабки спряха да повтарят рутинното „Мип-мип“… Дози те замряха и млъкнаха. Това е гадно… на кой ли му пука? Всъщност съм сигурна, че има хора накоито им пука, дори съм убедена, че поне двама от тях ще прочетат това и поне един от тях ще ми се обади… но няма да му вдигна най-вероятно.
Има нещо още по-гадно – на нас хората ни е в стила да се жалваме и когато сме се ядосали, натъжили… или в най-общи линии – когато сме сдухали гарнитурите… сядаме и се самосъжаляваме. Тогава, хората на които им пука за нас ни поразпитват защо, как и какво, но ние продължаваме да се жалваме. Тогава и те започват да ни съжаляват и съжалението става взаимно… което е много тъпо. Вместо да се борим, за да си възвърнем предишното състояние… да оправим гафовете, да се разсеем с нещо странично и нещата да се уредят с времето, ние с нашето самосъжаление и жалване ги забавяме още повече.
Скапана работа сме ние хората… и няма оправия, но пак… на някой пука ли му? Тук май отговора е НЕ!
Сега ми се иска и на мен да се стегна, да изкарам всички лоши мисли от главата си и си вдъхна малко надежда. Един много близък мой човек не спира да ми повтаря, че всяко затъване и спиране е само една засилка напред. Склонна съм да му вярвам, макар че в момента просто не ми се мисли… Изчезвам за малко или много… за известно време… ще се върна все някога…
